Една вечер се прибирах от танци. На път към автобусната спирка ме спря възрастна  жена. Външният й вид бе много окаян, имаше някаква торбичка сигурно с опаковки за лекарства. Седеше на един стол пред едно затворено кафене, точно на центъра на Варна Тя ме спря и попита:
 - Извинявай, момче! Колко часът е?
 - 21:25 е сега. - отвърнах аз.
 - Много бързо стана девет и половина! - добави жената.
 - Да, времето минава бързо.
   След това ме попита дали мога да помогна с няколко стотинки - 10 или 20. Споделих й, че нямам дребни в себе си. Междувременно, докато ме питаше за парите, ми подаде календарчета, които мога да взема за тези стотинки.
  Изведнъж жената смени темата:
 - Ти си 10-ти клас, нали?
 - Не, не съм. По-малък съм - 7-ми.
 - Верно?!  - учуди се тя.
 - Даам.
  Тя се прекръси и каза:
 - Честно момче, приличаш на 10-ти клас! Какво правиш, че си толкова висок?
 - Ами от храната е! В днешно време във всяка една храна има ГМО, инжекции с химия и всякакви други консерванти.
  Учудено отново се прекръсти и допълни:
 - Слагат инжекции в храната, така ли?!
 - Аз поне така съм чел и чувал.
 - Боже-е-е! Затова ли си толкова висок?
 - Ами височината, ръстът, теглого и други зависят и от гените на родителите. - добавих аз.
 - Значи така... - недовършено спомена нещо жената. - Можеш ли да направиш едно добро? Не става дума за пари. Искам да ми помогнеш да отида до аптеката, за едни лекарства.
  В следваща около половин минута не разбрах думите й заради преминаващият зад нас автобус. След като той премина, жената спря да говори и ме гледаше някак странно. Погледнах часовника си. Минаваше 21:30 и знаех, че автобуса ми ще мине след броени секунди. Жената ме попита:
 - Ще ме изпратиш ли до аптеката?
 Несвързано й отговорих, че не мога, защото автобусът ми ще мине всеки момент. Тя пак попита:
 - А тук до тези бараки?
  Отново отвърнах, че не мога и вече се бях закрачил с гръб към светофара, който ме делеше от спирката, гледайки жената, която седеше на стола. Сбогувах се с нея и се обърнах с гръб. Вече стоях пред светофара и чках зеления сигнал, когато чух на окол0о 20-25 метра зад мен жената да се провиква "Лека нощ!". Отново се обърнах и й отвърнах със същото.
  Не знам какво да напиша като заключение или поука. Това, което изпитвах в онзи момент и е сега е обърквация. Може би ще довърша тази история тогава, когато си изясня всичко.